Клаус Макела, Жан-Ив Тибоде – пиано, Кралски концертгебау оркестър – Букурещ – 21.09.25

Понеже се случва за трети път приятели да попитат за концерта, който посетихме миналата седмица в Букурещ – а именно закриването на фестивала "Джордже Енеску" 2025 г. с Клаус Макела и оркестъра на Концертгебау, солист – пианистът Jean-Yves Thibaudet;

– понеже концертът беше събитие, което породи много емоции и размисли, които съвсем не са свързани само с него;

– понеже и сравнително наскоро слушах както "Пролетно тайнство", така и "Египетския концерт" на Сен Санс с наши изпълнители и на 'наша почва';

реших да споделя своите впечатления от цялото събитие в един по-подреден вид, може да бъдат интересни и за някого другиго!

Първо, благодаря за почти безразсъдната идея на приятелките на моята приятелка Елена – те си знаят кои са – да посетят Букурещ за ден и да чуят закриването на фестивала "Енеску" с Клаус Макела. По независещи от тях причини не можеха да я осъществят този ден, и предложиха билетите си на нея, което мигновено породи и в мен направо яростното желание да отидем. От онова, което бях слушал в интернет, този диригент изглеждаше като еманация на нещата, които самият аз съм търсил в работата си и които рядко съм виждал така нагледно да бъдат показвани откъм жест и техника на дирижирането – освен в диригентите на ансамбли, свързани с бароковата музика, разбира се. Но те някак винаги остават "друга бира", както за класическата концертна аудитория, така и за класическата изпълнителска практика. И ето че това породи надежда у мен най-сетне да чуя някой с такава шеметна кариера в класическия концертен свят, който успешно да взема хубавите страни на второто и да ги свърже с прекрасните страни на първото, в една 'просто хубава' музика.

И така, след един неделен следобед, прекаран в разглеждане на няколко предварително набелязани места в красивия стар град на Букурещ – и съзнателното избягване на всепоглъщащия румънски бетон на Чаушеску в кварталите извън него, че и пред самата концертна зала!

– се намираме в "Дворцовата зала", построена през 60тте години на миналия век, изглежда с функция, подобна на конгресната функция на зала 1 на НДК, но с една малка идея по-добра реверберация – която изглежда се случваше в местата по-назад, фронтално на сцената, и чиито отглас понякога достигаше и до нашите места – партер вдясно. Като модел явно е била ползвана и залата "Henry Le Boeuf" на Двореца за изящни изкуства в Белгия – или залата на конкурса "Кралица Елизабет", но с отчетливо по-различен краен резултат.

С една дума – звукът се разпиляваше. За човек, свирил на сцената при подобни условия е пределно ясно колко трудно е да чуваш собствения си звук или този на колегите ти, и колко важен в подобни ситуации е диригентът, за да се изгради ансамбловия звук въобще.

Е, това почти не се усети в целия концерт! С изключение на липсата на адекватно звуково налягане в залата, дори и в кулминациите на "Пролетно тайнство", професионалистите от Концертгебау съумяха да звучат като в хубава зала.

Първото произведение – Рапсодия №1 от Енеску – прозвуча изключително пластично, направо несвойствено за толкова голям състав на сцената. Може би за това помогна внушителната техника на Клаус Макела да води оркестъра – което значи, във всеки свой дъх и жест да бъде половин време пред всички останали - в състояния, забавяния, забързвания, изграждания, отмирания... напълно в духа на оставения завет на Надя Буланже, той дишаше произведението преди то да се случва.

Същевременно, на сцената липсваше онази балканска, румънска или унгарска жилка в стил Роби Лакатош, която от насечеността и несъвършенствата да прави хумор и усещане за живия живот. Прекалено съвършено и престорено земно звучеше за стила на Енеску, особено за нашите балкански ширини. Дори въпреки леките разминавания – поради гореописаните акустични причини. Може би и концерт-майсторът допринесе, който макар и безкомпромисно ясен и лидерстващ, тази вечер не беше Веско-Пантелеев, и който със сигурност не би допуснал да надделее този северен полъх над музиката на Енеску.

Програмата продължи с петия концерт за пиано и оркестър на Сен-Санс, наречен "Египетски" от френската публика от края на XIX-ти и началото на XX-ти век, пословично търсеща екзотичния дъх на всичко. Нещо, което авторът успешно ѝ е осигурил, особено с един концерт, започнат в Луксор и завършен в Кайро или пък изпъстрен с хиатуси и други ефекти, произтичащи от органа.

Тъкмо там интерпретацията на Жан-Ив Тибоде блестеше с оригиналност и някак подчертаваше този аспект в музиката на Сен-Санс – самият композитор бидейки брилиянтен органист в стила на XIXти век – а именно поставеността на всичките звукови пасажи от брилиянтни ноти в една обща, направо архитектурно определена канава, липсата на прекомерна реторическа свобода, която да заплашва с разместване големите хармонични устои на пиесата, а детайлите от звукови бисери - като детайли на нео-барокова сграда с ясни пропорции. В този смисъл се подчерта, сякаш ненадейно, търсеното сродство от композитора със стилистиката по-скоро на Моцарт, отколкото на романтизма – вече отминаващ през 1896 година, когато е написан. Сен-Санс прозвуча като първият неокласик, с една не-вживяна до изпепеляване, ами по-скоро декларативна емоция, да не кажа 'афект'. Което съвсем подхождаше на стила му. В този смисъл интерпретацията на Тибоде беше рядка находка на чиста интерпретация на авторовия стил, нещо което трудно може да се намери в едно изпълнение на един по-млад музикант, или въобще в днешно време, където свободата на интерпретатора достига до едно заменяне на посланието на композитора, което на свой ред се превръща и в заменяне на посланието на музиката.

За бис Тибоде изсвири "утешение" №3 от Лист, изглежда със същия декларативен подход към емоцията. Но докато в концерта с оркестър той беше подходящ, при този автор излезе леко престорено, макар и с перфектно изпълнени фрази в легато, което сякаш разтапяше звуците един в друг.

След почивката концертът, както и целият фестивал "Енеску" завърши с "Пролетно тайнство" на Стравински, пиеса – визитна картичка за това турне на Клаус Макела с Концертгебау и обилно рекламирана в интернет.

Наскоро, през края на сезон 24/25 я слушахме в София, с оркестъра на Българското национално радио, под палката на Константин Илиевски – цяло събитие в българската концертна практика.

И докато всяко сравнение в изкуството е безпредметно, след като отгласът от тътена на последната част на тайнството отмря, а в залата избухнаха бурните аплодисменти – аз сякаш останах безучастен.

Прекрасен ансамбъл. Ясно водене с леко филмови и все пак ефективни пози от диригента. Перфектно разбиране на формите от всеки един от музикантите. Млади изпълнители в оркестъра, които явно бяха избрани за да имат и те свое 'бойно кръщене' на сравнително леката румънска територия. Впечатлението беше за едно почти по азиатски изпипано танцово произведение, което колкото повече се избистряше, толкова повече му липсваше балетната част. Наистина, една от легендарните творби, "счупили" музиката на XIX век, тази вечер звучеше като балетна музика, с нейната лекота и порив към неръкотворното на този жанр. А тя е и балетна музика в крайна сметка.

Само че нещо крещящо липсваше, и това не беше Дягилев. Докато слушах и се опитвах да го определя си спомних отнякъде как Клаус и Южа Уанг са двойка. Спомних си и за единия от лауреатите на последния конкурс Чайковски, за щастие на втора награда – Джордж Харлионо, който във всеки един изпипан детайл в изпълнението си на конкурса, от костюма си, до поведението си на сцената и поведението си над пианото и със пианото, излъчваше външно едно благоденстващо любуване на себе си, ведно с публиката. А музиката и неговото очевидно майсторство в нея – като лайфстайл, като някакъв инструмент да усили това търсено усещане – сякаш за да изпита не само как самия той се любова на себе си, ами да види и как другите му се любуват, докато свири. Или с други думи, музиката се усещаше като някакво допълнение, дали ще прави нея, или нещо друго – не изглеждаше като да е най-същественото в цялата ситуация.

Гледайки наистина прекрасния откъм осъществяването на изкуството си Макела, с нещо сякаш далечно си спомних за всичко това. Колко трудно е да се определи кое е това мъничко нещо, което липсваше, кое е това нещо което да те тегли към изкуството на осъществяващия го, по думите на художника Богдан Бенев, и което категорично не ме теглеше онази вечер. И което също толкова категорично ме теглеше онази по-предишна вечер, в изпълнението на БНР, което въпреки несъвършенствата си и многобройните си кусури, беше сякаш в пъти по-смислено. Вероятно съм пристрастен, но във мнението си за това не мисля, че бях повлиян от Елена, която за разлика от мен хареса изпълнението в Букурещ и сподели как е чула нови неща в него.

Много още може да се изговори, да се влезе в идеята за тайнството, какво се има пред вид под тайнство... Да се разгледа Западната интерпретация за тайнство, а именно пресътворяването на същности, на сублимация – подобно на алхимията, или на сублимацията на Фройд... Или пък да се говори за необходимите условия тази сублимация да се случи - а именно идеал, в който да вярваш и за който да си склонен да жертваш от себе си.

Със сигурност Макела е жертвал много, за да постигне прекрасния си занаят, само че дали не се получава така, че самото постигане на така желаното благоденствие от артиста, това за което в крайна сметка работим всички, не е и онова, което убива изкуството, в неговия по-възвишен порив към нематериалното, към невъзможното?

Или с други думи – възможно ли е тайнство без жертва?

Иван Керековски